Фотограф: Reinhard Krause

Един от най-страшните детски спомени е да караш велосипед без помощни колела за първи път. Колкото и предварителен тренинг да си имал, всичко се променя, когато останеш сам на пътя. Чувството за самостоятелност е съвсем ново, несигурността е сковаваща.

Усещането е подобно и когато стажант за първи път бъде назначен на трудов договор. Когато това се случи на мен, не мислех, че във всекидневието ми ще се промени нещо съществено - вършех тази работа от доста време. Не бях съвсем права. При това не защото ме натовариха с допълнителни задачи, а главно заради психологическата ми нагласа. Оказа се, че тя се нуждае от пренастройване.

Когато паднат помощните колела, най-важно е да не загубиш увереност. Загубата на външната подкрепа е естествена част от процеса на израстване, но е трудна за преглъщане. Защото самостоятелността означава да носиш пълна отговорност за действията си и да си готов да понасяш последиците от грешките си. А това е плашещо.

Друг значим фактор и в карането на колело, и в работата, е скоростта. На каквото и темпо да си свикнал с помощните колела, то се оказва нереално, когато се стигне до "момента на истината". От една страна, колело не може да се кара бавно. От друга - колкото по-бързо се движиш, толкова по-голяма е вероятността да паднеш. Тоест, колкото повече работа вършиш, толкова повече се увеличава вероятността от грешка. Ако обаче позволиш на несигурността да надделее, не след дълго просто ще се катурнеш от мястото си.

Най-важната задача при прехода от стажантската към постоянната позиция е да намериш баланса – онази оптимална скорост и увереност, които гарантират безаварийно движение напред. Добре е също и да не рискуваш (твърде много) да се размажеш на асфалта.

Не се заблуждавай обаче, че, ако внимаваш достатъчно, това никога няма да ти се случи. Риск винаги съществува. Това обаче не означава, че можеш просто да слезеш от колелото и да го буташ. Тогава какъв би бил смисълът да се захващаш изобщо?