Драгомир Кузов: "Електрическият велосипед е превозното средство на бъдещето в градска среда."

 Фотограф: Цветелина Белутова

Драгомир Кузов иска да превърне велосипеда в нормална част от градската среда. Не само защото го произвежда и печели от това, но и защото колоезденето е в кръвта му. Управителят на "Веломания" почти не слиза от велосипеда в София, има диплома за треньор по колоездене и е майстор на спорта по тази дисциплина.

Кузов работи за каузата, като започва от собствените си служители. Той ги стимулира да се придвижват на две колела не само със заразителен ентусиазъм, но и финансово - всички, които ходят на работа с велосипед, получават бонус. Нарича ги съмишленици, защото те го подкрепят в неговата цел  - да превърне колкото може повече хора във фенове на колелото. Тъкмо затова и "Веломания" организира много мероприятия по колоездене в София и страната.

През годините Кузов е сменил няколко занимания, но в основата на всички е бил велосипедът. Мениджърът признава, че бизнес частта на работата не е от най-силните му страни, но явно желанието и амбицията също дават добри икономически резултати. Дори в кризата "Веломания" успява да расте. Двете марки велосипеди - Drag и Dragomir, се произвеждат в над сто модела - шосейни, градски, детски, крос-кънтри, даунхил, фри райд и т.н. Тази година на пазара трябва да излязат 25 хил. велосипеда. По-голямата част от тях ще се продадат извън България, основно в близо 20 страни в Европа. По думите на управителя тенденцията е делът на износа да продължава да расте: "Дори сега можем да продадем повече велосипеди, отколкото произвеждаме, пазарите ги има."

Освен широка дистрибуторска мрежа компанията има четири собствени магазина - три в София и един в страната. Следващата крачка ще е преместването на производството в собствена база, където капацитетът ще е значително по-голям.

От няколко години "Веломания" прави и електрически велосипед. Ибайкът е колело с батерия, която улеснява въртенето на педалите, но не може да ги движи сама. "Ако можеше, щеше да е МПС и трябваше да си го регистрирате в КАТ", усмихва се Кузов. Според него тъкмо електрическият велосипед е превозното средство на бъдещето в градска среда.

Колелата на "Веломания" са първите от България, които печелят златни, сребърни и бронзови медали от световно и европейско първенство - с националния отбор на Украйна, който кара Drag. С българската марка карат и състезатели от Малта и Косово.

Казвате, че в новата производствена база ще правите максимум 80 хил. велосипеда годишно. Защо?

Ако произвеждаме повече, трябва да започнем да правим компромиси, включително да работим с хипермаркетите. Те много често търсят партньорство с нас. Обаче искат от нас велосипеди на цени, които предполагат много компромиси. Разбира се, такова колело може да се направи, но аз не бих сложил името си върху него. В първите години на компанията започнахме да работим с големите вериги, но само като доставчик на друга марка велосипеди. Вече пет-шест години нямаме никакви отношения с такива магазини, защото не искам моите велосипеди да ги товарят с мотокар на палети, натрупани един върху друг.

Винаги когато обсъждаме евентуално партньорство, ние казваме какво произвеждаме, какви са нашите цели, как смятаме да се развиваме в бъдеще, каква е нашата философия. Ако всичко това съвпада, започваме да работим заедно. Но с никого не си партнираме на всяка цена. Много пъти са идвали хора тук и след като са ни обяснявали какво искат и какви условия търсят, сме им отказвали.

Най-лесният изход в случая не е ли да регистрирате трета марка, която да е за по-евтин и масов велосипед?

Много фирми правят така, но моето виждане е, че едни и същи хора не могат да произвеждат и качествено, и некачествено. Аз уча моите да работят по определени стандарти и те са високи. Високите стандарти изискват определени умения, време и повече отношение. В зависимост от материалите по различен начин се завива една и съща резба или пък се центрова една и съща капла. Отношението на работника е различно, когато велосипедът струва 80 лв. и когато струва 1000 лв. Трудно е да правиш и двете едновременно.

Този идеализъм не е ли вреден по време на криза?

На мен това не ми е професия, а начин на живот. Моята логика е, че ако сме добри, ще имаме място на пазара. Да, финансовата страна на живота е важна и в края на годината трябва да си на плюс. Но смятам, че човек трябва да прави това, което обича, а парите ще си дойдат. Това е моето хоби и съм много щастлив, че се занимавам с него цял живот.

В момента растат и пазарният ни дял, и популярността ни. Тук почти всеки ден идват хора, които искат да продават нашите велосипеди. В същото време обаче след няколко неуспешни опита все още нямаме сериозен дистрибутор за Русия. Въпреки че съм работил там и имам страшно много контакти. Но не мога да намеря подходящ човек и там не продаваме толкова много. Защото не искам да присъствам на който и да е пазар на всяка цена, дори да е огромен като руския. Трябва да открием правилния партньор. Не искам да работя с някого, който продава велосипедите ми като картофи. Както се казва, любов насила не става. Това може да не е икономически правилно, но нашият начин на работа е такъв и смятам, че се развиваме нормално.

Все пак не се ли замисляте къде щяхте да сте в развитието си, ако произвеждахте и продавахте повече? Ако имахте повече сделки, повече партньори...

В никакъв случай не съжалявам за това, което се е случило, и за мястото, където се намираме в момента. Със сигурност, ако дойде някой икономист или мастит бизнесмен, веднага ще посочи какво и къде не правим както трябва и че той би извадил повече пари. Най-вероятно ще има основание. Но парите не са самоцел и аз съм напълно доволен и щастлив от развитието на компанията, каквото е в момента. Няколко пъти съм получавал оферти за покупка, но не я давам.

Смятам, че създаваме един много добър продукт. Нямам предвид самия велосипед, защото ние не полагаме усилия само за производство и търговия. Опитваме се да създаваме култура на употреба на велосипед в България, да насърчаваме хората да го ползват. Още откакто съществува компанията, провеждаме редица мероприятия като Европейския ден без автомобили - 22 септември, в който впоследствие се включи и "Велоеволюция". Отделно хората започнаха да се организират и да провеждат редица състезания не само в София, но и в страната. Ние насърчаваме нашите дилъри по места да са активни в тази насока.

В последните няколко години започнаха да се роят самостоятелни организации, тоест тези усилия дават резултат. Участваме и в комисията към Столичната община за развитието на велосипедните алеи и паркинги. Това също е много важно. Резултатите са налице - готова е велоалеята в "Младост", сега се прави такава и на "Ломско шосе". Стараем се да популяризираме каузата сред хора на по-високи постове, за да се качат и те на велосипед и да дават пример. Защото начинът на мислене в България е: "Като имам пари за мерцедес, защо да се качвам на колело?"

Възможно ли е в София тепърва да се изгради мрежа от велоалеи? Това не е се ли прави още в началото, когато се проектира един град? Сега ние имаме един готов град, в който някак трябва да се наместят велосипедни алеи.

Това наистина е много трудна задача. Паралелно с алеите обаче трябва да се работи и върху отношението на шофьорите и колоездачите едни към други. Те трябва да могат да бъдат заедно на пътя. Затова и подкрепяме различни инициативи като обиколката на България за безопасно колоездене, в която се включиха 32 общини и над 3000 души. Искаме да покажем, че колоездачите ги има на шосето и водачите зад волана трябва да се съобразяват с тях, да ги пазят и да бъдат толерантни, както е навсякъде по света.

Има много какво да се вземе от другите страни. Преди време разговаряхме с колеги от Англия, които ни обясниха как са се развили нещата при тях. Те направили едни изчисления и отишли с тях в министерството на здравеопазването. Там доказали, че ако човек изминава средно 3.8 км на ден с велосипед, той ще спестява на държавата по 3000 паунда на година от медицински разходи. И получили пари за проект. После отишли в министерството на транспорта и обяснили колко пари ще се спестят от гориво, амортизация на пътища и т.н. Пак получили финансиране. И виждате какво става в Лондон, колко е удобно за велосипедисти. Целта ни е това нещо да се случва и тук.

В момента с министерство на образованието обсъждаме проект за курсове по безопасност на движението. Ще започнем с едно-две училища и ще се разрастваме. Там, където училищните ръководства са заинтересувани, на децата ще им се показват маршрути до училище, начини да си направят охраняеми паркинги и т.н.

Това не са ли доста ангажименти за един човек?

Когато заниманието е приятно и се върши с удоволствие, то никога не тежи. Човек не трябва да се пести, въпреки че във всеки един е заложен инстинкт за самосъхранение - че ще се натовари много, че ще се изхаби, че трябва да си почине и да се наспи. Всъщност човешките възможности са неограничени. Това е факт, който неведнъж съм изпитвал върху себе си. Човек просто трябва да скача, да върви напред, където е неизвестното и опасното. Там трябва да се стъпва, за да се върви напред. Ако се облягаш на сигурното, си обречен.

Много е важно човек да има желание. Това е и едно от нещата, които търся у служителите. Разликата между успелия и неуспелия е, че единият казва "дай да свърша тази работа", а другият казва "аз ли трябва да я свърша" и си търси някакви оправдания. Това е, много е просто. Раздаваш ли се, рано или късно ще бъдеш оценен и ще си намериш мястото.

А защо решихте от треньор, който е създавал шампиони, да станете механик на велосипеди?

Малко е пресилено да се каже, че съм създавал шампиони, но отборът ми наистина спечели редица призови места на републикански състезания. Когато станах треньор, подходих по съвсем нов за България начин, защото до онзи момент бях работил в тогавашния Съветски съюз в условията на много сериозна конкуренция. Събрах деца от училищата и формирах две групи от по 20 ученици. Другите треньори в България работеха с по шест деца и отборите за състезания също се състояха от шестима участници. Тоест тези шест деца, които отиват на тренировка, знаят, че със сигурност ще идат и на състезание. А когато тренираш група от 20 души, те знаят, че само шест от тях ще стигнат до състезанието. Така започва да работи вътрешната конкуренция и това дава резултат.

До ден днешен страшно много харесвам тази професия, но тогава се демотивирах от това, което ставаше над мен. Не виждах никаква перспектива да раста заедно с отбора. Щеше да ми се наложи много дълги години да работя само с деца. Аз създавах състезатели и ги пращах в по-горни категории, където те обаче стигаха до задънена улица. И до ден днешен във федерацията нещата стоят по този начин.

Колкото до това как съм станал механик - в СССР треньорът изпълняваше и тази роля, а и аз винаги съм държал лично да поддържам велосипедите. Научих се сам, крадох занаят от най-добрите механици.

Как се справяхте, когато компанията започна да се разраства? Все пак вие нямате управленско образование.

Треньорската професия ми даде някакъв опит. Смятам, че да умееш да работиш с хора е много ценно качество. Всичко ставаше постепенно и закономерно. Все пак в един момент преди няколко години си дадох сметка, че фирмата е станала голяма, с много хора, много звена и много широка дейност. А аз съм завършил висша спортна школа и не съм учил мениджмънт. Щастлив съм, че се обградих с много добри съмишленици, с които да се съветвам. Много ми помага Евгени Танев, който е търговски директор и много добър външнотърговски специалист.

Успявам да компенсирам липсата на подходящо образование с много четене и всекидневна работа върху себе си. И до ден днешен ми липсват още умения и знания. Постоянно се самообучавам и взимам пример от хора, които са учили и са се занимавали с това. Прекарал съм страшно много време с един от най-добрите специалисти в България - дългогодишен състезател и над 15 години механик на националния отбор. Дори той, когато беше на 70 години, в един разговор ми каза, че всъщност има още много да учи. Аз също осъзнавам колко много имам да уча още. В същото време идват тук едни момчета, които искат да започнат при нас и твърдят, че всичко могат да правят. Ученето е един непрестанен процес, защото винаги излизат нови неща и човек трябва постоянно да е в крак с времето.

Това съм го запомнил от моя треньор в СССР - когато се качиш на стълбичката, заемаш първото място само докато си на нея. Това трае няколко мига. Щом слезеш, всичко започва отначало и трябва да продължаваш да се бориш.