Как неплатените часове станаха част от ежедневието на служителите
Covid-19 изостри проблема, но неплатеният извънреден труд присъства в работно ежедневие на мнозина от десетилетия
Пандемията накара служителите по целия свят да поискат от своя работодател социални придобивки, допълнителни стимули и въвеждането на дистанционна работа. Освен това хората до голяма степен вече имат възможност да се радват и на т.нар. „гъвкаво работно време“. Този термин обаче стана толкова разпространен, че дефиницията му се разводни и започна да означава много неща. Освен положителни, въвеждането на модела донесе и доста минуси. Един такъв например е, че неплатените часове се превърнаха в неизменна част от работния ден, пише BBC.
По-дългите работни дни бързо се натрупват и започват да не правят впечатление на служителите. В Обединеното кралство, преди пандемията, повече от пет милиона работещи са имали средно допълнителни 7,6 часа седмично, допринасяйки за £35 милиарда неплатен извънреден труд. Сега, според световни данни от изследователския институт ADP, един на всеки 10 души споделя, че работи най-малко 20 часа седмично безплатно. Средно работещите карат по 9,2 часа неплатен извънреден труд всяка седмица. По целия свят броят на тези часове рязко нарасна след Covid-19.
Дистанционната работа засили проблема
Въпреки че звучи странно, дистанционната работа допринесе за увеличаването на неплатения извънреден труд. Изследване на Eurofound показва, че хората, които работят редовно от вкъщи, са повече от два пъти по-склонни да надхвърлят максимума от 48 работни часа на седмица, в сравнение с тези, които вършат служебните си задължения в офис помещения. Почти 30% от работещите от вкъщи съобщават, че работят в свободното си време всеки ден или няколко пъти седмично, в сравнение с по-малко от 5% от служителите в офиса.
И защото навици като пътуването до работното място, присъствието в офиса и обедните почивки са минало за много специалисти, работният ден вече е много относително понятие. Служителите са на мнение, че преглеждането на сутрешната поща се съчетава със закуската, почивките рядко биват използвани по предназначение, а крайните срокове често се изпълняват до късно вечерта. Срещите в Zoom пък започват в ранните часове на деня.
За много работещи постоянната активност след края на работния ден се е превърнала по-скоро в ежедневие, отколкото в изключение, но рядко бива отразена официално, за да бъде след това заплатена. По-скоро това е мълчаливо разбирателство между работодател и служител.
Коренът на проблема
Covid-19 може да е изострил проблема, но неплатеният извънреден труд е част от много работни места от десетилетия. Офис културата процъфтява в края на 20-и век, увеличавайки броя на работещите професионалисти от средната класа. В същото време броят на работните места в индустриалната сфера се свива. На съвременното работно място задачите вече не могат да бъдат ясно очертани, както в завода. Неяснотата относно кога работата е „завършена“ окончателно доведе и до неплатения извънреден труд.
„Трудът, който много от нас вършат днес, интензивната работа пред компютър, просто не може да се върши когнитивно за повече от пет часа на ден“, казва Абигейл Маркс пред BBC, професор от Newcastle University Business School. Въпреки това работните дни постепенно стават все по-дълги.
Грейс Лордан, доцент по поведенчески науки в Лондонското училище по икономика, подчертава 80-те години на миналия век като повратна точка. В Обединеното кралство и САЩ тачъризмът и уолстрийт културата популяризират идеята за все по-дългите часове в офиса. Ако искаш успех и много пари, трябва да се посветиш на работното място, а самата професия извънредно се превръща в символ на статус.
Дигитализацията още повече ускори този процес. „Смартфонът беше смъртният звън за работното време“, казва Маркс. „Веднага щом влезете в служебната поща на телефона си, хората ще се възползват. След това добиваш навика винаги да си на разположение."
Как нормализирахме претоварването
Отдалечената работа създаде среда, в която мениджърите могат да се обаждат на служителите денонощно, възползвайки се от гъвкавото работно време. От работещите се очаква да отговарят постоянно, защото са в „домашния си офис“, което означава, че са на работа. Психолозите обясняват това поведение и с идеята, че трудно казваме „не“ на нашия ръководител, особено когато заданието влиза в нашите служебни задължения.
В някои страни културните очаквания се подхранват с извънредното работно време. В Япония например претоварването е важно професионално умение: „Тук упоритата работа показва, че сте лоялен служител“, обяснява Джеф Кингстън, директор на специалността „Азиатски изследвания“ в кампуса на университета Темпъл в Токио. „И това означава, че е по-вероятно шефът ви да ускори изкачването ви нагоре по корпоративната стълбица. Да работиш усилено и да прекарваш дълги часове, за да впечатлиш шефа си, се смята за истинска добродетел“.
На други места работата с дълги часове може да бъде продукт на натиск от колеги, желание за напредване или реакция на околната среда. „Ние обичаме да следваме другите“, казва Лордан. „През първия ден на новата си работа търсите невербални социални знаци, за да се вместите в колектива. Ако има хора, които работят до късно или през уикенда, е по-вероятно да копирате това поведение.“
Ние също мразим да казваме „не“. Ако шефът изпрати имейл след работно време, ние отговаряме. Ако има обаждане в Zoom, ние отговаряме. Ако трябва да работим до късно, предпочитаме да го направим, отколкото да възразим – дори и да знаем, че този ангажимент няма да бъде отразен като извънредно работно време в заплатата ни. „Това е заложено в мисленето на служителите“, казва Маркс и допълва: „Хората винаги се страхуват да не загубят работата си и че някой ще свърши по-добра работата от тях. Ако всички останали го правят, трябва да го направиш и ти.”
Има и специфичен натиск, който е по-скоро в отделни сфери. Хората, занимаващи се с творчески професии например, обикновено не им прави впечатление, когато работят няколко часа повече на ден. Във финансите ситуацията е още по-сложна, особено когато трябва да гоните крайни срокове или да работите с международен партньор в различна часова зона. Оспорването на такива социални норми на работното място се разглежда като табу.
Защо промяната не е толкова лесна
И все пак има признаци, че на служителите им е писнало от дългите работни седмици и среднощните обаждания. Милиони хора по света напускат работата си, явление, което стана по-известно като „голямата оставка“. Все пак има оптимистична нагласа, според която с процъфтяването на пазара на труда работещите най-накрая да могат да вземат решение и да поискат прекратяване на неплатения извънреден труд.
Реалността обаче е различна. Според психолози този лукс могат да си го позволят само и единствено по-опитните и възрастни служители, които вече са изградили своето име. По-младите поколения нямат този шанс. Конкуренцията за работни места в компании, които изискват дълги часове на труд, остава ожесточена. Всичко се свежда до това, че хората искат да се впишат в работната култура, установена много преди да влязат през вратите на офиса, а в същото време е много трудно да се наруши този навик отвътре.
Работата с удължено работно време е толкова вплетена в офис културата, че много фирми разчитат на извънреден труд. Ето защо, дори на фона на пандемия, познатите практики се завърнаха: големите финансови фирми, известни с неплатеното извънработно време, вече поискаха служителите да започнат лека-полека да се връщат в офиса пет дни в седмицата. Ако ръководството налага дълги дни в офиса и неплатен извънреден труд, за служителите е трудно да вземат отношение и да кажат „не“.
Кой може да помогне
Законодателството е единственото спасение за тези, които имат желание да продължат да работят в същата компания, но да не се налага ежедневно да пренебрегват себе си и семейството си и да остават допълнително и безплатно в офиса. Настоящата тенденция за въвеждането на четиридневна работна седмица вече се изпробва в Исландия, Испания и Ирландия. Въпреки това специалистите се съмняват методологията да бъде въведена масово заради натиска на компаниите.
Все пак специалистите в човешки ресурси смятат, че дори когато правителствата издават директиви относно работното време, шефовете, а не министрите, в крайна сметка задават тона. В Япония и Южна Корея например е ясно, че културният натиск все още надделява над законодателните усилия в много фирми.
Разбира се, има редица изследвания, които показват, че работата с по-малко часове повишава производителността. Но за работата със знания много трудно може да се измери този фактор за „свършена работа“. Експертите казват, че нещата трябва да бъдат базирани на задачи – това е единственият начин да се контролира неплатения извънреден труд.
Организации като Европейския парламент също реагира на това опасно явление. В законодателната си инициатива, приета с 472 гласа "за", 126 "против" и 83 въздържали се, евродепутатите призовават Европейската комисия да предложи закон, който позволява на тези, които работят дистанционно, да прекъснат връзката си с работните устройства в извън работно време. Документът също така следва да установи минимални изисквания за дистанционна работа и да изясни условията на труд, часовете и периодите на почивка.
Дори извънредният труд да изглежда като невъзможен за изкореняване, пандемията разшири разговорите около работната култура. Това все повече активизира служителите. Въпреки това истината е, че докато има високоплатени компании с висш мениджмънт, които вярват, че часовете са равни на производителност, винаги ще има професионалисти, жертващи себе си, оставайки до късно безплатно. В същото време, с течение на времето тези, които се грижат повече за баланса между професионалния и личния си живот, ще изберат компаниите, които предлагат по-голяма гъвкавост